Как да отгледаме картофи — основни съвети за отглеждане на сладки картофи
Ще започна с едно признание, което може да съсипе репутацията ми на градинар.
До преди три години не знаех, че сладкият картоф и обикновеният картоф са напълно различни растения. Мислех, че са едно и също нещо, просто едното е по-сладко. Като портокалите и мандарините — едно и също, само по-малко.
Не е така. Изобщо не е така.
Обикновеният картоф е от семейство Solanaceae, роднина на домата и чушката. Сладкият картоф — Ipomoea batatas — е от съвсем различно семейство, Convolvulaceae, роднина на поветицата. Биологично нямат почти нищо общо. Само формата на клубените е подобна и хората са решили, че е достатъчно да ги кръстят почти еднакво.
Разбрах всичко това след като засадих сладки картофи по начина, по който се садят обикновени картофи, и се чудих защо резултатът е разочароващ. Питах Пешо — онзи от Пловдив, дето го споменах в статията за ягодите — и той ме изгледа с израза, дето вече разпознавам. Израза на човек, дето знае нещо и се чуди как да ми го каже без да ме обиди.
„Те са различни растения, бате.“
Да. Различни растения.
Нека първо с обикновените картофи, после минаваме на сладките, защото много хора търсят и двете и има смисъл да ги разгледаме заедно — с всичките им разлики.
Обикновеният картоф е може би най-отглежданият зеленчук в България. Всяко село, всяка вила с парче земя, много градски градини. Хората го смятат за прост и той наистина е относително прощаващ на грешки. Относително.
Засажда се от клубени — картоф за семе, или парчета от картоф с поне едно „очичко“. Времето е ранна пролет, март, когато почвата се е затоплила до поне 7-8 градуса. Студена, мокра почва и картофите гният преди да покълнат.
Дълбочина — 10-15 сантиметра. Разстояние между клубените — 30-35 сантиметра в реда, 60-70 между редовете. Знам, изглежда много. Картофите се разпростират под земята и ако са наблъскани — клубените са ситни и малко.
Преди засаждане проветрете клубените за семе две-три седмици на светло, хладно место. Поникват малки зелени кълнове — „покълват“. Покълналите се засаждат по-лесно и хващат по-бързо.
Почвата за обикновени картофи. Обичат рохкава, добре дренирана почва. Тежката, глинеста почва прави уродливи клубени с неправилна форма и труден достъп за въздух. Ако имате глина — работете я с компост и пясък предишната есен.
pH между 5.5 и 6.5. Леко кисела. При по-висока киселинност — рискувате краста по клубените, неприятна, но не опасна болест, дето прави кожата грапава.
Картофите не обичат прясно наторена почва — прясна оборска тор директно стимулира болести. Торете есента, не пролетта.
Окучването. Задължително и повечето хора го знаят, но не знаят точно защо.
Когато стъблата нараснат до 20-25 сантиметра, загърлете ги с пръст от редовете между тях. После пак след две-три седмици. Клубените се образуват по стъблата над засадения картоф. Колкото по-дълбоко е загърлено стъблото — толкова повече клубени.
Второто — зелените клубени са отровни. Ако са изложени на слънце, позеленяват и образуват соланин. Окучването ги пази под земята и на тъмно.
Цъфтежът — картофите цъфтят с бели или лилави цветя. Много хора ги откъсват, вярвайки, че помага на клубените. Доказателствата за това са смесени. Аз не ги откъсвам и не забелязвам разлика в реколтата.
Болестите по обикновените картофи.
Тук ще кажа нещо неприятно — картофената мана, Phytophthora infestans, е истинска напаст и ако я хванете в дъждовно, влажно лято — можете да загубите реколтата за дни. Буквално. Листата почерняват, стъблата колабират, клубените гният.
Профилактичното пръскане с меден препарат, на 10-14 дни при влажно лято, е почти задължително за сериозния картофен градинар. Не лекуване, профилактика. Манята не се лекува — спира се преди да е тръгнала.
Колорадският бръмбар. Всеки знае колорадския бръмбар. Оранжево-жълт, ивици. Яйцата — оранжеви купчинки по долната страна на листата. Берете ги ръчно, рано сутринта докато са вкочанени от студа. При масова инвазия — разрешените инсектициди, следвайте карентния срок преди бране.
Ако намерите ларви — дебели, оранжеви, отвратителни — пак ги берете. Знам, не е приятно. Работи.
Беритбата на обикновените картофи.
Когато стъблата пожълтеят и изсъхнат — готово. Обикновено юли-август за ранните сортове, септември-октомври за късните.
Изчакайте кожата да „узрее“ — натиснете с палец. Ако се бели лесно — изчакайте още. Ако е твърда — беритба.
Берете в сух ден. Оставяте клубените на повърхността два-три часа да изсъхнат и да се „закали“ кожата. После в сухо, тъмно, хладно помещение — мазе, изба. Светлината позеленява. Топлината покарва.
Не складирайте до ябълки — ябълките отделят етилен и картофите покарват бързо.
Сега сладките картофи. И тук ще сменим тона защото те изискват съвсем различен подход и различно мислене.
Сладкият картоф е тропическо растение. Идва от Централна и Южна Америка, обича горещина, мрази студ, и расте по начин, дето изненадва хората, дето го садят за пръв път.
Не се засажда от клубени — засажда се от резници, наречени „слипове“ или „slip“. Взимате сладък картоф, поставяте го наполовина в буркан с вода, чакате да поникнат зелени издънки от него, откъсвате издънките когато са 15-20 сантиметра, вкоренявате ги в чаша с вода и после засаждате.
Целия процес отнема три-четири седмици. Затова започвате вкъщи — март, ранен април — докато навън е още студено.
Баща ми ми донесе два сладки картофа от пазара в Дряново преди четири години. Не за да ям, за да опитам да ги отглеждам. Стари сортове, лилави отвътре, каквито не намирате в Лидл.
Сложих единия в буркан с вода на перваза. Седмица — нищо. Две седмици — малки зелени точки. Три седмици — издънки. Четири — имах дузина слипове, готови за засаждане.
Другия картоф го изядохме.
Засаждането. Сладкият картоф иска топла почва. Не просто незамръзнала — топла. Минимум 15-16 градуса в почвата. В България това значи края на май, юни за по-северните райони. Ако засадите по-рано и почвата е студена — слиповете стоят и не тръгват, а понякога гният.
Слиповете се засаждат накосо — не изправени, а легнали, с огъване в почвата. Само върхът с листата стърчи навън. От целото заровено стъбло ще поникнат корени и по-нататък клубените.
Разстояние — 30-35 сантиметра между растенията, 75-80 между редовете. Лозите на сладкия картоф се разпростират агресивно и ако са наблъскани — задушават се взаимно.
Мулч веднага след засаждане — черен найлон или органичен мулч. Черният найлон е особено добър при сладкия картоф защото загрява почвата и потиска плевелите. Двойна полза.
Грижата след засаждането е по-лесна от обикновения картоф в едно и по-трудна в друго.
По-лесна — сладкият картоф е изключително агресивен в растежа си след като хване. Лозите покриват земята бързо и сами потискат плевелите. Практически не плевите след юни.
По-трудна — иска топлина постоянно. Студен август или ранна есен с резки температурни спадове могат да спрат развитието на клубените. Нищо не можете да направите за времето, но ако имате период на студ — покрийте с агроволан.
Поливането е умерено. По-малко от обикновения картоф. Сладкият картоф издържа на суша по-добре. При прекомерна влага клубените стават воднисти и безвкусни — точно обратното от сочните, сладки каквито искаме.
В края на лятото — август, септември — намалете поливането допълнително. Лекият стрес от суша концентрира захарите в клубените. Искате сладки картофи — оставете ги малко да „страдат“ в последния месец.
Торенето. Тук сладкият картоф е обратното на повечето зеленчуци.
Много азот прави огромни лози с минимални клубени. Растението харчи всичко за растеж над земята. Красиво, безполезно.
Фосфорът е ключов за развитието на клубените. Калият — за вкуса и захарното съдържание. При засаждане — тор с ниско N, високо P и K. После не торете с азот изобщо.
Имам съседка, Ваня, дето тори сладките си картофи като доматите — редовно, с универсален тор. Лозите й покриват цялото й парче земя всяко лято. Клубените са малки и воднисти. Тя е убедена, че сортът е проблемът.
Не е сортът.
Болестите по сладкия картоф в България са по-малко от обикновения. Ако почвата е добре дренирана и не прекалявате с водата — малко ще ви притеснява.
Листните въшки понякога атакуват лозите. Водна струя или масло от нийм.
Мишките и полевките обожават сладките картофи. Ако имате проблем с гризачи в градината — сладкият картоф е изложен. Мрежи около лехата или котка. Котката е по-ефективна, но идва с отделен набор от проблеми.
Чорлавостта по листата — вирусна болест, пренасяна от насекоми. Листата се деформират и набъчкват. Няма лечение. Изкоренявате и унищожавате. Не компостирате.
Беритбата. Тук хората бързат и после съжаляват.
Сладкият картоф е готов за бране когато лозите започнат да пожълтяват и да изсъхват. Обикновено октомври в България. Не бързайте при първото пожълтяване — изчакайте повечето лози да са изсъхнали.
Берете преди първата слана. Сладкият картоф е тропическо растение и слана при нула или под нулата поврежда клубените необратимо дори ако са под земята.
Берете внимателно — с лопата или вила, внимателно, далеч от основата. Клубените се разпростират на метър и повече от растението и са крехки. Нарязаният клубен се съхранява зле.
Втвърдяването. Тук е тайната, за която малко хора знаят и без която сладките картофи не стават добри.
Прясно изкопаният сладък картоф не е сладък. Наистина. Съдържа нишесте, не захар. Захарта се образува при съхранение.
Веднага след бранетата — втвърдяване. Слагате клубените в топло помещение, 25-30 градуса, висока влажност, за 10-14 дни. Кожата им се уплътнява, нишестето започва да се превръща в захари. После ги прехвърляте на хладно — 13-15 градуса — и там престояват месеци.
Никога в хладилник — под 10 градуса клубените се увреждат и придобиват неприятен вкус. Никога в студена мазе при минус.
Аз ползвам неотопляемата стая в апартамента — там октомври и ноември е точно правилната температура. Слагам клубените в хартиени торби и забравям за тях. Януари ги изяждаме и са десет пъти по-сладки от онова, що беше при бранетата.
Сортовете. Тук ще кажа само основното.
„Beauregard“ — оранжев отвътре, класическият американски сорт, найлесен за намиране, добра реколта.
„Violetta“ и подобни лилави сортове — лилави отвътре, по-необичаен вкус, по-богати на антиоксиданти. Ако намерите — интересен избор.
„White“ или японски бели сортове — бели отвътре, по-сухи, по-нишестени, различна текстура. Не за пай — за печене и готвене.
Ако намерите стари, местни сортове от пазар или от хора с дворове — вземете ги. Приспособени към местния климат, обикновено по-вкусни от хибридите, и носят история.
